Тъмнината и аз

Тъмнината го прегърна през рамо, а после го заля целия.

Усети мириса на дъждовна трева и чу смеха си някъде отдалече. Беше на 6 и тичаше с приятелите си по поляната на село. Сега беше негов ред да гони. Държеше пръчка в едната си ръка, а с другата сякаш се опитваше да си проправи път през въздуха, за да хване за блузата едно от бягащите момчета. Сепна се - баба му настойчиво го викаше – не беше ял нищо от сутринта, а вече се стъмваше.

Ето го отново. В пети клас. Къса лист от тетрадка на малки парчета и старателно ги смачква на топченца. После цели с тях Евелина, а всъщност така му се иска да я целуне. Тя се обръща към него с намръщено носле, но май не й е съвсем безразличен. Другата година ще стане по-смел и ще й признае чувствата си.

За крачето на куклата

Здравейте, казвам се Теа и използвам вибратор от 17 години. Всяка прилика с изказване от Клуба на алкохолиците не е случайна – пристрастена съм към вибратора си. Независимо дали има мъж до мен или съм в творческа почивка от подобни емоционални преживявания. Просто имам вибратор и не се страхувам да го използвам.

Към настоящия момент за липса на мъж е изключено да се говори, въпреки че понякога си мечтая да е друго. Вече осем години съм /щастливо/ омъжена. Няма какво да ви обяснявам – на всички ви е ясно - осем години са си осем години. Вибраторът е един чудесен начин да не си съвсем напълно моногамна и в същото време да не ти се налага да се овърташ в собствените си лъжи. Винаги ми е било чудно защо мъжете не ревнуват от тази силиконова благинка, но при всички положения това ме устройва.
Осемте години брак логично водят след себе си и дете. При мен логиката е тройна. И все от женски пол. 

Музиката в мен

Мъжът слушаше музиката със затворени очи. Тя разказваше за любовите му; за красотата, която са видели очите му; за щастието и сълзите на обичаните от него жени.
Контрабасът пронизваше корема му. Всеки звук се забиваше в него и оставаше там. Пианото го караше да се извисява. С всеки клавиш сякаш политаше.
Ръцете на диригента решаваха съдби – тук ще има любов, тук ще има болка, тук – затишие.

За момичето, което...

Аз съм детето, на което никога не са празнували рождения ден. Нямам нито една снимка с торта, шапка и балон. Нямам дори и от онези смешно-затрогващи фотографии в студио, с вдигнати до коленете чорапи и нелепа усмивка. Напълно непознат ми е трепетът на „Дали всички деца ще дойдат?”

Аз съм момичето, което никога не е празнувало рождения си ден. И до ден днешен не знам защо е било така. Кой е решил, кога го е решил и дали изобщо нещо е било решавано. В училище изгубих привилегията от ден без изпитване, нищо че рождения ми ден съвпадаше с класните в първия срок. Така никога не можех да получа и целувка по бузата от момчето, което харесвах в седми клас.

Къдрици

Беше минало известно време, откакто тя не го беше виждала. Сега като се върне назад, годините бяха точно 16.

16 години... Тогава беше на 22. Косата й беше къдрава. Отмяташе я със заучения жест на красиво момиче. И никога не махаше онзи непокорен кичур, който всеки път падаше обратно върху лицето й.

16 години... Все още носи жестове от онези 22. Учуденият и леко наивен поглед, усмивката само в ъгълчетата на устните си, безкрайният танц на ръцете й, когато говори. Несполучливият й брак не я измори и не я научи да бъде по-предпазлива. За много неща си оставаше на 22.

Докосване

Докосна го, но не помръдна. Обля я мъртвешки страх.

А всичко започна толкова хубаво . Стана както обикновено в 7, погледна го, усмихна се и го целуна. Цялата беше изпълнена с любов и тръпка. Нямаше търпение да излезе навън, за да усети ритъма на улицата. Да слуша разговорите на хората, да гледа лицата им и да си представя съдбите им.

Отиде на работа, пусна си любимото радио и се зарея в облаците. Представяше си как ли се обичат два облака, дали се ревнуват, дали се смеят заедно...

През целия ден имаше усещането за нещо наближаващо прекрасно. От това чувство й ставаше горещо, а пеперудите танцуваха в цялото й тяло,сякаш бяха хиляди.

* * *

Ще изсмуча светлината от звездите
И ще я положа в твоите ръце.
Ще открадна блясъка на утрините
За бадемовите ти очи.

Ако дори и така не проумееш
Колко много означаваш за мен,
Вземи светлината и блясъка
И си тръгни. Без право на обръщане.

2009

Понякога

Понякога усещам, че те няма със ръцете си,
Изсъхнали от дългото протягане към теб.
Понякога усещам, че те няма със сърцето си,
Като глухарче пръснато по цялото небе.

Понякога усещам, че те няма със света си –
Единственият празен свят сред всички светове...

2009

* * *

Черна обувка, лъсната до съвършенство. До нея още една.
Панталон с гладко изгладени ръбове. До него още един.
Ръка, скрита в строга тъмна риза. До нея още една.
Тяло на мъж. До тяло на жена.
Едно до друго. Едно за друго.

2008

Ръцете й

Пътувам с метрото. Топло е. Срещу мен стои жена. С плетена вълнена шапка. Рокля на цветя – някога синя, цялата в дупки. Зимно яке, ципът е вдигнат до горе. Лицето й е цялото в бръчки.
Устните й не спират. Притворила е очи и говори, сякаш изрича молитва. Унася се, а после се сепва и пак продължава шепота си.
Вдига ръце пред лицето си. Ръцете й... Ръцете й... Невероятно гладки. Безумно нежни. Сякаш е докосвала през целия си живот нещо красиво. Красота, която се е вляла в нея.
Нейни ръце – чужди ръце...

2008

* * *

Харесвам езика на глухонемите. Ръцете им описват целия свят. Вият се нагоре. Влизат една в друга. Завъртат се.

А очите им се следят. Не могат да се отделят от очите на другия. 
Търсещи очи. 
Жадни очи.

2008

* * *

Лицето ми изсивя от чакане.
Дрехите ми побеляха.
Дали щях да дочакам дъжда,
Който отново щеше да ме оцвети?

1995

Аз съм

Аз съм онова малко неточно понятие,
Което ти толкова много обичаш.
Аз съм прозрачната капчица,
Която изпиват устните ти.

Аз съм бялата нежна кожа,
Която усещат ръцете ти.
Аз съм дългите плътни мигли,
Които галят тялото ти.

Мисля че е достатъчно...

1995